„МЯСТО ЗА КАЦАНЕ” („МЕСТО ДЛЯ ПОСАДКИ”)
Георги Богданов Борисов (р. 1950 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Натэлла Горская
Георги Борисов
МЯСТО ЗА КАЦАНЕ
Дълго с тебе летяхме, но вече ни свършваше въздухът,
вече място за кацане търсехме, свили крила.
Ето там! – ти възкликна, възвих аз на юг и се хлъзнахме
по лъчистото било на хълма, обрасъл в мъгла.
Беше свършил потопът, но вреше навред и клокочеше
и летяхме на двойки да вадим от рибата Йон.
Само тук не гърмеше. И мирно течеше поточето,
след което в мъглата поехме пеша слепешком.
Но се вдигна тя бързо – и блеснаха долу бараките
с тенекиени покриви, лай се понесе на псе
и се ширна ливадата с кривата круша и свраките,
от която завинаги вдигнали бяхме ръце.
Ето там! – викна ти и видяхме пастира под крушата
с изветряла от четене страница вестник в ръка,
и зад него – дерето, и там – на рибаря ботушите,
и зад насипа пръст – преградената родна река.
Беше нисичка тя, но трепереше вече и куполът
на църковния храм в огледалните нейни води
и стърчаха от тях – с рамене и глави изпочупени
като статуи древни – дървета вековни преди...
И тъй както стояхме, замръзнали с тебе в копривата,
а рибарят шараните в тинята дебнеше сам,
загърмя, затрещя – и видяхме насреща ни рибата
как отвори уста и погълна църковния храм...
После нямаше никакви вече места за излитане...
Но едно се намери. Пък аз се оправях пеша.
Само Йон не открих. Но ми казаха други спасители:
не излиза от храма, за тебе все пита, душа...
Георги Борисов
МЕСТО ДЛЯ ПОСАДКИ (перевод с болгарского языка на русский язык: Натэлла Горская)
Долго с тобой мы летели, вконец истомились –
Место для нашей посадки не сыщешь во тьме.
Крылья сложив, все же мы кое-как приземлились
На выступавшем из мрака, высоком холме.
Вызволить нам бы Иону из рыбьего брюха…
После потопа бурлила, ярилась вода,
Но на холме, где журчал ручеек, было сухо.
Медленно двинулись вниз мы – в туман, в никуда.
Вскоре туман поредел, проступили бараки,
Чахлое деревце груши, лужайки пятно,
Громко трещали сороки, брехали собаки…
Всем этим сыты по горло мы были давно.
„Глянь!” – ты воскликнул, и мы пастуха увидали:
Вон он, под грушей, с давнишней газетой в руке,
Рядом овраг и какой-то рыбак, ну а дале –
Вал земляной и запруда на нашей реке.
Церковь в затон погрузилась по самые плечи,
Купол светился, зеркальной водой отражен,
Рядом торчали скелеты деревьев калечных,
Как исполинские статуи древних времен.
Замерли мы посреди лопухов и крапивы,
В иле мужик шуровал рыболовным сачком.
Вдруг громыхнуло, и рыбина – дивное диво! –
Всплыв из глубин, проглотила весь храм целиком.
Ты хоть с трудом, но нашел все же место для взлета.
Я выбирался пешком и все время гадал –
Где же Иона?.. Чуть позже поведал мне кто-то:
В храме он был и, как видно, тебя поджидал.